АСОЦИАЦИЯ НА ВЪЗПИТАНИЦИТЕ НА МОРСКО УЧИЛИЩЕ

секции:

Варна

София

Русе

Ловеч

Бургас

Северна Америка

Виетнам

ИСТИНСКИ ИСТОРИИ

Очакваме Вашите спомени на office@avmu.org. Ние с удоволствие ще ги публикуваме на страницата.
Надяваме се тази част на сайта да стане библиотеката, събралата живата история на Морско училище.

Размисли за 48-ми „Вапцаровски” Випуск

ОЗ к-н І р. к.г.н Георги Калинов (Калинича)

Обръщение
от възпитаниците на ВВМУ „Н.Й. Вапцаров" - випуск „48 Вапцаровски"

До Министъра на финансите на Република България Господин Владислав Горанов Уважаеми господин Министър, Петнадесет години с тревога и безпомощно съчувствие следим драмата, която се разиграва с нашия съвипускник капитан Любен Русев Делчев. Една писмена административна грешка от страна на държавното параходство Български морски флот причини неиз6роими страдания и обрече на нищета него и семейството му. Какви са фактите: През 2000г. администрацията на БМФ закъснява с 4 дни да декларира в митницата на Варна 137 тона газьол, съхраняван в танкера „Ропотамо", капитан на който е Любен Делчев. Съвместната проверка на представителите на митниците в Бургас и Варна намират горивото в наличност, с изрядна документация и добросъвестно пазено, но недекларирано в митницата на Варна. Самото деклариране е задължение на администрацията на БМФ. Въпреки това последва митническо постановление и принудително съ6иране на глобата от виновното длъжностно лице от Параходството и от капитан Делчев, като представител на БМФ. 25 000 лева от начислената глоба са събрани от запорираната му редица години пенсия. След молба от страна на капитан Делчев, Президентът на републиката Георги Първанов спира събирането на глобата от неговата пенсия, но вече събраните над 25 000 лева не са му върнати. Нашият съвипускник повече от 15 години напразно търси справедливост и съчувствие от държавата, която го е ощетила. Сега той е на 83 години. Старостта и болестите, които го споходиха изострят проблема. Те за сетен път ни напомнят, че обществото и държавата му дължат признателност за всичко, което е допринесъл за добруването на нашата страна. Господин Министър, Ние, съвипускниците на капитан Любен Русев Делчев, вярваме във Вашата лична загриженост всеки член на обществото да получи справедливост и Ви умоляваме да упражните своите възможности на държавник за възстановяване на неправилно начислената глоба.

Координатори на сдружението на випуск „48 Вапцаровски":
Контраадмирал ОЗ Румен Попов
Капитан далечно плаване Васил Дачев
ОР кап. Iр. Николай Икономов, секретар АВМУ

СПОМЕН ЗА ВАПЦАРОВ
Васил Дачев

Откърмен си с повелите на горди мури,
с комитските пароли на Пирин
и в ласките, и яростта на морски бури
на родното море стана достоен син.

Аз помня твоите звезди над Фамгуста
„и трюмовете пълни с лепкав мрак”,
и майката осъмвала край пруста,
но не дочакала бунтовника моряк.

Проклинам залпа проехтял в тунела,
коварството на гузния свинец
и славя Вярата пред смърт чело не свела,
и Словото ти мъдро на светец.

Днес чувам твоя глас в прибоя,
защото в бурите сме пак със теб,
десницата ти търся във Двубоя
с разкапания в злоба свят свиреп.

Видях сълза в зрънце от твойта Вяра
и бриз бунтовен в душните простори,
и тръгвам с тебе да запаля фара
за свят под слънцето да се преборим.

РАЗСТРЕЛЪТ
Васил Дачев

„Разстрел, и след разстрела” - Знаме
и Зов и Песен за човека,
и Слово – неугасващ пламък
изгрял в сърцата ни вовеки.

„Разстрел, и след разстрела” – Вечност.
Любов и Вяра не умират!
Безсилни са за теб картечи
бунтовно чедо на Пирина.

Затуй е „просто и логично”,
че няма за герой забрава,
че все по-крепко се обичаме
с любов по-жарка от жарава.

ЕМИЛ (очерк)
кап. I ранг ОЗ Атанас Кляшев

В еврейския език името Емил се родее с Емануил и означава „Обичан от Бога”. Не знам дали това е точно така, но съм уверен, че адмирал Емил Станчев е многоуважаван и обичан от хората личност. И това се дължи не само на неговото име библейско, а на редицата ценни човешки качества, които адмиралът притежава и проявява.
Той встъпи в длъжността, началник на морското училище в труден за това учебно заведение, период. По различни причини беше настъпила криза във върховете на управлението на училището с всички негативни последици по веригата на субординацията.
Адмирал Станчев идваше с авторитета на командир на бригада, извел това съединение на челно място в системата на флота. Оценка, дадена му от Обединеното командване на Черноморския флот.
Но той впечатли критичния състав на училището, преди всичко със своето поведение. В психологията има направление „Бихейвиоризъм” /Поведенческа психология/. По поведението на даден субект може да се състави относително точна негова характеристика.      
В общуванията си с хората, адмирал Станчев не беше словоохотлив, а неговите слова бяха кратки, ясни и точни, насечени понякога с кратки паузи, но винаги с голяма тежест. Той никога не повишаваше тон, спокоен и уверен в това което говори и върши. И това предизвикваше в подчинените чувство на сигурност в този началник. А няма нищо по ценно за един командир да вдъхва чувство за сигурност в своите подчинени. А чувството за сигурност поражда и доверие на хората.
Методично, аналитично и със завидна управленческа култура, адмирал Станчев навлизаше в проблемите на училището и в тяхното решаване. 
Ползотворен беше неговият „рейд” по основните звена на училището: катедри, батальони, роти, отдели и служби, откъдето получаваше лично информация по техните проблеми и я анализираше. Анализът беше и в основата на преработката на основните документи на училището – учебните планове. Привлечени бяха специалисти от системата на ВМФ, БМФ, Рибно стопанство. Използван беше щурмански поход до крайморските военноморски училища на СССР за обмяна на опит  по този проблем. 
Основна линия в учебния процес беше подчертаната практическа насоченост в обучението. В интерес на това беше увеличено времето за учебна практика и стаж. За пръв път в историята на училището випускниците заемаха длъжности във флота без да полагат изпити за допускане. Те това го получаваха по време на стажа. А това изискваше и добра координация с отдел „Кадри”.
В кабинетите на катедрите се наблегна приоритетно на тренировъчната  подготовка. Значително постижение за училището, а и за гражданството на Варна, беше построяването на Планетариума. Необходими бяха много упоритост и гъвкавост от страна на адмирал Станчев, за да се включи в употреба, залежалата с години апаратура на Планетариума. 
Адмиралът активно участваше и в учебния процес, като четеше лекции по „Тактика на ВМФ” и „Бойно използване на ракетното оръжие”. 
Във физическата подготовка, приоритетни бяха морските дисциплини . гребане, ветроходство, за което бяха извършени и кадрови промени. И обяснима беше неговата идея да се установи пряка и постоянна връзка с героя на НР България, капитан Георги Георгиев, което подсилваше стремежа на курсантите към ветроходния спорт. Многократно отборите на училището по гребане и ветроходство заемаха призови места на общо-флотски състезания.
Адмирал Станчев беше новатор и в организацията на единичната подготовка на първокурсниците. До тогава те се обучаваха по-отделно в състава на батальоните, а сега  се изгради единен учебен център с единна методика и изисквания.
В края на обучението курсантите изнасяха концерт пред своите родители. Трогателно беше да виждаш, насълзени очите на майки и бащи, видели своите довчерашни деца да изпълняват клетвения марш „Синовен дълг ни повелява”.
А преди единичната подготовка, чрез беседи с новоприетите курсанти, той изучаваше тяхната мотивация за постъпването им в училището, което беше необходимо за анализиране на тяхното поведение.
При многократните практикуващи курсанти зад граница, нямаше нито един случай на накърняване авторитета на училището. И някак естествено и закономерно Висшето Военноморско училище „Н. Й. Вапцаров”, с началник адмирал Емил Станчев в съревнованието между ВУЗ в чест на 1300 г. от създаването на България, беше обявено за първенец между всички военно учебни заведения. 
В аналите на Военноморското училище адмирал Станчев си остава един от най-успешните и емблематични негови началници, оставили трайна диря в съзнанието на хиляди негови възпитаници, офицери, преподаватели и служители.
Той проявяваше своите изключителни организаторски способности и на другите длъжности, които е заемал, но настоящият материал го разглежда само като началник на Морското училище.

Как се тури началото на Машинното училище в 1881 година
Димитър Атанасович Тодоров – бивш главен майстор в арсенала на Дунавската флотилия
Възпитаник от първия випуск на Машинното училище (1881 – 1887г.)

На нас техниците не ни допада много перото, защото ден и нощ го заместват чукът и пилата. Какво да се прави обаче, петдесет години изминаха от основаването на Морското машинно училище - как да не празнува човек, как да не се порови из паметта си и възобнови онова далечно минало на народен подем, когато току-що освободени, забръмчахме като пчели и поехме по всички области на живота да създадем унищожената духовна и материална култура на племето ни след 500-годишно робство! 
Та това ме кара впрочем да взема перото, да прелистя прашните страници на миналото и като възпитаник на Морското машинно училище от първия му випуск от 1881 година да споделя с тия, които ще четат Юбилейния сборник, някои кратки спомени от онова време. Все наши хора сме - нека никой не ме вини, ако не се излагам добре. 
Аз съм от гр. Плевен. Един ден, през септември или октомври 1880г. - не помня точно кой от двата месеца беше, току-що освободени вече от робство, непосредствено след приключване на войната и след една тежка обсада, която преживяхме, градският глашатай разнесе из плевенските махали известието, че русите основали в Дунавската флотилия (началото на която също те сложиха) машинно училище. Мисълта, че сме свободни, че ще творим и ще разпореждаме, както си щем, у дома си, тури криле на всички младежи. Като се помъкнаха всички плевенски младежи да се записват за желаещи да постъпят в това училище, че иди ги спирай! Аз да ви кажа хиляда души младежи се записаха, вие кажете две хиляди - няма да сгрешите. Зер освободихме се, всеки бързаше да усвои някоя професия. В общината знаели колко души се искали за първия випуск на Машинното училище, но никому не попречиха да изяви желанието си. Между записалите се много младежи от нашата махала бях и аз - 15-16-годишен тогава. И на ум не ми минаваше, че аз ще бъда удостоен от нашата община да бъда изпратен. „От где на къде мене ще пратят?" - мислих си аз, когато толкова „аркалии" момчета знаех. Добре, но в общината решили въпроса малко по соломоновски — никой да не се сърди. Решили да пратят трима само души — от всяка махала по един младеж, и то по жребий. Трябваше значи да се избере по един човек от махалите: горни Плевен, Манева махала (крайния квартал към болницата) и Текийската махала. Стара работа е това — петдесет години има оттогава ! Тримата щастливци, избраници на гр.Плевен, бяхме: аз, Никола Цанков и Георги Димитров, а другите останаха на пясъка. И тримата оправдахме доверието на Плевенската община. Първият от тия ни съграждани-съученици почина отдавна в село Сеново — Русенско, а втория има вече 40 години не съм го виждал и не зная нито где е, нито дали е жив, или е починал. 
Та ви казвам, един ден през февруари 1881г. (към края на месеца) си свихме багажчетата и се качихме на една каруца. Цяло събитие беше за Плевен заминаването ни за гр. Русе. Излезе да ни изпрати целият Плевен — като че ли на хаджилък отивахме. Малко завист имаше от страна на тия, които не бяха щастливи да бъдат изпратени, и не можеше да няма, но ние си мълчахме. С каруцата дойде да ни придружи чак до Русе (наричахме го Русчук) и бащата на Георги Димитров, който се казваше Димитър Хайдук Геноолу. Понеже нямаше тогава железница за Горна Оряховица и Русе, минахме с каруцата през Гривица, от там през с. Муселиево и оттам — в Никопол. Чакахме два дни в Никопол за параход (то не беше тогава като сега — час по час да има параход) и се качихме на него, та право в Русе. От общината ни бяха дали писмо до началника на Дунавската флотилия — Конкеевич, когото титулуваха „Ваше високо благородие", от което и досега съдя, че е бил тогава капитан-лейтенант по сегашному. Отиваме право у дома му (кой му знаеше реда тогава!) и той ни изпрати във флотилията. Облякоха ни в моряшки дрехи на 28 февруари 1881г., заведоха ни на баня (банята на флотилията беше едноетажно здание на същото място, гдето е сега щабът на Дунавската флотилия), върнахме се от баня и образувахме заедно с младежите, събрани от другите градове (всичко събрани наедно 35-38 души), първия випуск, в който не зная как беше попаднало едно сръбче и едно германче. 
Две седмици подред ни водеха и работехме само в арсенала. Види се, че това е било един вид като приемния ни изпит, за да разберат ще стане ли нещо от нас, и помня, че някои върнаха. 
Началник на арсенала беше инженер-механик лейтенант Машинин - един къс човек с четалеста брада и с очила, който доста потупваше немирните с бастуна си. Той беше не само началник на арсенала, но и командир на портовата рота и първият началник на Машинното училище. Много беше отрупан със служебна работа. 
След като изминаха тия пробни седмици, в които някои не можеха да изтраят и пожелаха да си идат, тия, които останахме, започнахме вече редовно занятия: сутрин в арсенала, а следобед - в клас. 
Класните ни стаи бяха до р.Лом, която протича край леярната на арсенала. В горния етаж бяха класните стаи, а в долния - магазиите на флотилията. (Това здание съществува и днес. Долният етаж се използува за магазия на Подвижната полицейска служба, а горният - за канцелария на магазинера и общ вещеви склад на Дунавската полицейска служба.) На мястото на фурната, която е на ъгъла до приемния покой, както и на мястото на самия покой, шивалнята и обущарната на Дунавската полицейска служба имаше паянтово двуетажно здание, останало още от турско време — това беше то зданието на флотилията, което наследихме заедно с арсенала от турците. Старото помещение, гдето е сега столова и салон на полицейската служба, не съществуваше още. То е правено отпосле — след освобождението ни. На негово място имаше един навес, под който изваждахме от близко течащия Лом катерите на флотилията за ремонт или зимовка. На мястото на сегашната каменна кухня на полицейската служба имаше една джамия, която на времето си бяхме нагодили и използувахме за кухня. Когато срутиха банята и построиха сегашния щаб, тогава срутиха и тая джамия-кухня и построиха новата сегашна кухня. Малко преди това обаче се построи и каменното здание за казарма на моряците, дяланите камъни на която са взети от крепостната ограда на гр.Русе. Камъните се откъртваха от „Митириза" и се пущаха надолу по баира към сегашната „Нова махала". Долу течеше р.Лом и там докарваха понтони, товареха камъните и ги отнасяха по Лома до местопостройката на каменното казармено здание. Ех, що мъка е било! Щом свършеха занятията в арсенала, възпитаниците на Машинното училище отиваха за камъни. Тъй чe в това здание те имат вложен голям дял от работа. 
Нe помня точно колко, т.е. от кога до кога траяха учебните години, но помня, че срокът на задължителната ни служба беше около три години теория и три години практика по корабите, катерите и арсенала. Преподавателите ни бяха: инженер-механик лейтенант Батушкин - по машинното дело въобще; старшият механик на флотилията, италианецът Яксин, по чертане, а по литература имахме платен лектор - учителят по литература в мъжката гимназия, руснакът Робертович. Учехме обща литература. Никакъв български език не изучавахме. Дума не ставаше за него - всичко учехме по руски. Ех, що мъка беше! Не му разбира човек ни литературата, ни техниката - голямо тегло беше! 
Една поправка: някои казвали, че Машинното училище било основано от капитан-лейтенант Рождественски (който после се прочу в Руско-японската война през 1905 година), а не от капитан-лейтенант Конкеевич. Това не е вярно ! Училището започна да функционира, както казах по-рано, на 28 февруари 1881г., когато началник на флотилията беше Конкеевич. Рождественски дойде после - той смени Конкеевича, който си беше дал оставката, понеже бе даден под съд, защото се самоуби лейтенант Шишмарев - тогавашен ковчежник на флотилията и същевременно командир на тогавашния транспортен кораб „Голубчик", който после стана яхтата на бившия цар Фердинанд под името яхта „Крум”. Та казвам, че Шишмарев се самоуби, защото го заловиха в злоупотреба на около милион лева на тогавашното време. Тъй че тази е причината, гдето си подаде оставката Конкеевич и беше сменен от Рождественски. 
Малко преди да дойде Рождественски, дойде инженер-механик лейтенант Изотов, който прие управлението на арсенала, Машинното училище и портовата рота от инженер-механик лейтенант Машинин, който след убийството на Шишмарева също си замина за Русия заедно с Конкеевич. Лейтенант Изотов значи е вторият поред началник на Машинното училище. Той стоя 5-б месеца и не зная защо си замина в Русия, а го смени инженер-лейтенант Кузмински, който пое управлението на същите три части - Машинното училище, арсенала и портовата рота. Лейтенант Кузмински е значи трети поред началник на Машинното училище. Той беше делови човек. Той тури всичко в ред - и училището, и арсенала. Той въведе номерата на работниците, даване на поръчки с талони, получаване сурови материали от магазията по специални за целта бележки и пр., което много улесняваше сметководството и работата. Знаеше се вече какво има всеки момент в склада. Преди тая реформа кой пиеше, кой плащаше - не се знаеше! Трябва ти нещо, отиваш в склада, измерваш, режеш - никой не държи сметка кое е взето и колко остава. Като се свърши - купуват. 
След идването на лейтенант Кузмински дойде вече капитан-лейтенант Рождественски - много строг, много сприхав човек! Командуваше цялата флотилия, а същевременно и беше командир на княжеската якта „Александър I". След това дойде и го назначиха за старши механик на флотилията французина Мозес, а дотогавашният старши механик, италианецът Яксин, остана механик на кораба „Асен" (по-рано наричан „Взрив"). Тоя старши механик, французинът Мозес, беше същевременно и преподавател в училището, но мен не ме е учил - бях изкарал теорията. 
3аедно с капитан-лейтенант Рождественски дойде и инженер-механик лейтенант Голубятников и прие училището от лейтенант Кузмински. Лейтенант Голубятников е значи четвърти поред началник на училището. 
Казах за практика след свършване на теоретическия отдел, че ми идва на ума да кажа где практикувахме. Тогава нямаше мотори, централи, аеростанции и пр. Тогава командуваше парната машина. Ех, що хора са практикували на парната машина на арсенала, която и сега работи още, а също и на корабите от флотилията! Практикувахме и в арсенала по разните занятия. Аз заявих, че искам да се посветя на майсторството и не практикувах по корабите като машинист, а си останах като специалист в арсенала. 
Настъпиха времена смутни. Преди да се обяви Сръбско-българската война, замина за Русия и Рождественски и всички инструктори и руски моряци заедно с корабите, мините и пр. След една седмица от заминаването си обаче те се завърнаха и ни оставиха „Асен" („Взрив"), „Симеон Велики" („Опит"), „Крум" („Голубчик"), яхтата „Александър I" и всички катери, а си заминаха с други кораби. След тях дойдоха във флотилията и поеха управлението на същата руските емигранти: капитан-лейтенант Бланк - за началник на флотилията, лейтенант Луцки за командир на „Крум" („Голубчик"), а лейтенант Булигин - за началник на арсенала. На „Симеон Велики" („Опит") назначиха първия българин флотски офицер, мичман Кесимов. 
След всичката тая история, разказана така набързо и на памет, трябва да подчертая, че ето вече половина век изтече, откак съм постъпил в Машинното училище. Аз съм много доволен и признателен на тия, които ме изпратиха от Плевен, и на тия, които ме учеха в Русе. Покланям се пред паметта на починалите, които ми дадоха хляб в ръцете. 
Прекарал 6 години във флотилията - в училището и арсенала- като ученик-чирак, калфа и кандидат за майстор, 44 години оттогава съм самостоятелен майстор. Ето вече половина век изтече, от как държа чук в ръката си. Тридесет и четири години бях непрекъснато главен майстор по ковачество, котлярство и медникарство (моите специалности) по всички кораби на бившия ни военен флот по Дунава и Черно море, а от десет години съм като учител-майстор в Механо-техническото училище на Русенската търговска индустриална камара в гр.Русе. През тая ми толкова годишна служба във флотилията не помня да е прескачано година да не бъда взиман на зимовка на остров Чифтилер-Видинско, гдето извършвахме генералния ремонт на котлите и корабите. Ред години съм бивал командирован след създаването на Черноморския ни флот в гр. Варна по ремонт на котлите на кръстосвача „Надежда", миноносците, влекача „Калиакра", катерите „Чайка", „Амалия" и др. Като казвам „Амалия", че ми идва на ум следното: парния котел на „Амалия" го работихме аз и един немец, без план. Машината и котелът на „Калиакра". имаха план. Той се изработи от инженер-механик Петков, на когото помагаше и г. Щрасер. Началник на арсенала тогава беше мичман Конст. Божков. 
По едно време началникът на Дунавската флотилия, покойният капитан Iр. Стойков Матей (който обезсмърти името си със създаването на острова „Матей", който днес прави излишно зимуването чак при Чифтилер-Видинско), искаше да ме изпрати на специализация във фабрика „Данибус. Аз намерих обаче за ненужно да се специализирам само по поправка на котли и телата на параходите, защото бях работил при много добри чужди специалисти - майстори в единствената тогава военна фабрика, арсенала на Дунавската флотилия, и отклоних отиването си. Например там работеха шлосерите Воробьов и Брикнер, леярят Клайн, ковачът Клау, стругарят Карло, котлярите Густав Карлсон, Иванов и др. Ето защо аз останах и не ходих да се специализирам и се отдадох на работа в нашия арсенал. 
Много работих, много котли и тръби минаха през ръцете ми. За всяка работа си спомням с удоволствие, но най-много ми е приятно да си спомням за онова време, когато още при капитан 1 р. Стойков започнахме да строим в арсенала мини за нашата отбрана. Работихме мини по настояването на Стойкова. Работихме разни модели, разработвани от чужди ръководства от нашите офицери: Ковачев, Иванович, Винаров, Даскалов и др. Работил със съзнанието, че съм български специалист, и горд, че съм възпитаник на Морското училище, аз съм и предоволен, че мините бяха използувани в работа. Една година няколко кораби от руския доброволчески флот бяха дошли в Дунава на плаване през есента и спряха в Русе, някъде към захарната фабрика. Внезапно настъпи такава промяна на времето, че Дунав замръзна. Тия кораби щяха сигурно да загинат, ако не бяха нашите мини, чрез които разбиваха ледовете край тях. Помня, че тогава ми се изказа чрез началника на флотилията благодарност. Още по-доволен съм от изпълнения си дълг по направата на тия мини (и те бяха много), защото те бяха същите наши мини, работени в арсенала на флотилията, с които през последната война бяха минирали беломорските ни брегове против съглашенския и гръцкия флот.
И сега, когато се размисля, тъгувам за ония времена, които няма да се върнат, когато в сили и младост вложих скромните си знания и енергия със съзнанието, че допринасям частица от това, което се нарича техническа материална българска култура.
Мисля още: колко много работи са вече отлетели от паметта ми и нека бъда извинен, че не мога да ги разкажа!
От изминалия път съм доволен и разбирам, че със скромните си сили изпълних дълга си, който и сега продължавам да изпълнявам. Ако тия, които са над мен, намират труда ми още полезен, ще поработя още да уча тия, които вървят след нас. Аз разбирам нещата тъй: всеки трябва да учи хората си. Никому не е простено да занесе в гроба си това, което знае.

Статията е поместена за първи път в Юбилейния сборник на Морското училище – 1881 – 1931г.

ДА ПОСТРОИМ ЗАЕДНО
ХРАМ "СВЕТИ НИКОЛАЙ"

По повод 135-тата годишнина на ВВМУ "Н.Й.Вапцаров" стартира дарителска кампания за набиране на средства за изграждане на параклис в Морско училище:
BG25TTBB94001527203535
Имената на спомоществователите ще бъдат изписани в параклиса.

ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!

60 години от рождението на кап. Петър Тухчиев
председател на УС на АВМУ

80 години от рождението на кап. Iр. ОР доц. д-р Иван Йотов

Честит празник на сем.Балеви

90 години от рождението на Никола Бенов